Блогът на Георги
Размисли и страсти
Без .бг
май 19th
Не мога да се сдържа да не пусна и тук новината на деня – .бг домейните са отхвърлени от ICANN. Тъжен ден за България – жесток удар по националното ни самочувствие, както и по бабите и дядовците ни, за които това беше последната останала пречка да използват интернеда. Остава да видим какво ще получат набуталите се да купят домейни от нелегитимната .бг зона. Любопитен съм как Унинет ще излязат от положението. 
И май съм бил прав да се притеснявам преди повече от 2 години, хехе.
Особености на софийската бърза помощ
май 16th
Скоро се наложи да извикаме бърза помощ. Линейката се появи след 2 часа. И не преувеличавам – извикахме ги в 0 часа в петък срещу събота и дойдоха в 2 часа. Голяма работа, че през това време умира човек. Подробностите около този случай са още по-интересни. Например, че лекарят в болницата счете лечението на колегата си от спешна помощ за неадекватно и излагащо пациента на още по-голям риск за живота. Или това, че шофьорът на линейката не знаеше как точно се стига до Първа градска и къде може да се спре. Но нека не се задълбаваме в подробности. В крайна сметка си обясних всичко с това, че пациентът е възрастен и едва ли е пръв приоритет на медиците.
Но да разгледаме друго повикване на бърза помощ, случило се скоро някъде в София. Героите са младо, високообразовано, добре платено и най-вече добре осигурено семейство с едно малко дете. Ще ги нарека Марин и Теодора.
Една вечер, малко след като си лягат, Марин получава страшни болки в кръста. Вероятно става дума за бъбречна криза. Често я сравняват с раждането по степен на непоносимостта на болката. Въпреки мъките на съпруга си, Теодора запазва хладнокръвие и се обажда на 112. Започва чакане на линейката. Познайте колко продължава то? Отново 120 дълги минути, разбира се. Нощ е, стават катастрофи, има много адреси и малко линейки. И сигурно възрастните граждани са с предимство, защото не са толкова здрави и силни? Аа, не, забравих…
В крайна сметка двамата съпрузи търпеливо изчакват помощта. Марин най-после бива прегледан от лекар. Диагнозата наистина е бъбречна криза. Лекарят се оттегля с Теодора в другата стая и ѝ казва:
-Трябва да бием инжекция с болкоуспокояващи. А тя може да струва скъпо.
Теодора е видимо изумена, но кризата е ужасно мъчителна за Марин и за нея няма значение.
-Колкото и скъпа да е, ще платя.
-Ама сигурна ли сте? Може да струва 1000 лева!
-И толкова да струва, ще отида до банкомата отсреща и ще ги изтегля.
-Къде е този банкомат?
Теодора завежда лекаря до близкия прозорец и показва къде се намира банкоматът. Медикът спокойно казва:
-Е, за ваше сведение инжекцията не струва 1000 лева. Цената всъщност е 90 лева.
В крайна сметка парите са платени. На ръка, без никакъв документ в замяна, както се досещате. Но Марин получава „златното“ болкоуспокояващо.
По-скептичните читатели вероятно ще поставят под въпрос много от фактите в този текст. Искрено им пожелавам да са живи и здрави. За да не се налага да викат линейки.
Снимка: sxc.hu
Зоополиция
апр 1st
Идеята за зоополиция в родната действителност изглежда почти толкова смешна, колкото и жалка. Който не ми вярва може да излезе за малко от големия град.
Драги защитници на животните, докато ни заливате с патетичните си призиви в медиите и мрежата, една 17-годишна ученичка уби новороденото си бебе по жесток начин, но при смекчаващи вината обстоятелства. Съдейки по шума в интернет, това изглежда по-нормално от случая с осакатеното куче.
PR във социални мрежи и има ли той почва у нас
мар 25th
Една от първите ми стъпки във Facebook беше да създам фенстраница на една българска знаменитост. Минаха 1-2 години и въпросният човек вече има над 100 000 фена, а концепцията за страници значително се промени. И тъй като нито имам времето, нито имам желанието, а вече нямам и правото да пускам съдържание в страницата, реших доброволно да я прехвърля на човек, който се грижи за имиджа на известния ни сънародник.
Писах на мейлите на въпросната знаменитост, на PR-а и и на още куп хора около този човек. Казах им, че съм събрал голяма българска аудитория, която им давам съвсем доброволно и без да искам каквото и да било в замяна. От ситуацията не мога да спечеля нищо на техен гръб. Но за 2 месеца отговор все още няма.
Не съм специалист и не мога да преценя дали Facebook е подходящ за PR на личност от шоубизнеса. Известните българи с наистина полезни фен страници, очевидно поддържани от професионалисти, са малцина. Дори няма да е пресилено да се каже, че се броят на пръсти. Следователно или социалните мрежи засега не са цел на PR специалистите, или последните продължават да живеят във времената когато интернет беше лукс, до който малцина имаха достъп. И в двата случая е глупаво да се пренебрегва канал за онлайн връзка с 1.5% от населението на България. Не съм сигурен как да постъпя, но определено нещата клонят към триене на страницата – в момента единственият смисъл от съществуването ѝ е да виси в профилите на потребителите. Който има някакви идеи и мисли, че може да помогне, нека пише.
Половин час в НПМГ
мар 24th
Направих бърза обиколка из НПМГ с двама бивши възпитаници на гимназията. Единият от тях точно записваше брат си за кандидатстване и целта беше да видим как са сега нещата. Програмата ни беше следната:
- Една от стаите на деветокласниците. Атмосферата е точно като по време на междучасие – повечето ученици са станали, говорят си на висок глас, закачат се и т.н. Лошото е, че всъщност не е почивка, а час по английски език. На учителя обаче не му пука и дори не се вълнува от присъствието ни. Непоколебимо си чете текста на две момчета на първия чин – единствените проявяващи интерес. А през това време девойките очевидно си знаят нещата – на единия чин имаше контролно на една от тях с оценка 5.50.
- Пренесохме се в съседния кабинет. Не блестя с дар слово и колкото и да се напъвам, снимката казва повече от мен…
- Влизаме в друга стая по време на междучасието. Учениците тук са с 1-2 години по-големи от предишните и видимо се държат по-сдържано. Говорим си с познати. Направи ни впечатление един дългокос субект, разположен най-отзад в средната редица, който спеше подпрян на чина си. Или поне създаваше такова впечатление. Часът започна и напуснахме стаята, но само след 2-3 минути няколко момичета изскочиха от нея и тръгнаха към лекарката. Оказа се, че дългокосият субект току що е направил афера на пода. Остава мистерия как е успял да се накове с алкохол в 3 следобед.
Не искам, а и не мога да звуча като възмутен гражданин. Най-малкото защото съм напуснал системата на средното образование преди само година. Но както и да се опитвам да коментирам нещата, при всяко положение ще звуча „пенсионерски“ – как ние не сме правили чак такива простотии и накъде върви „младото поколение“. И за да не съм досаден ще замълча…
Може и да се опитам да обвиня директорката на НПМГ – Уляна Баталска. Имам преки наблюдения върху нея, защото беше не същия пост в СМГ за около 2 години, в които омаза много неща. Но не е възможно един човек да съсипе така една от елитните софийски гимназии. Затова няма да се нахвърлям върху нея и отново ще замълча…
Май наистина е по-добре да остана без коментар. Вие си правете изводите.
Отново в играта
мар 24th
Йуху, ето ме отново. Блогът изчезна внезапно преди около половин година. Причините бяха разнообразни и са достатъчно скучни, за да ги спестя. Пренесох се в Twitter (процесът беше започнал още преди спирането), но понякога 140 знака просто не са достатъчни. И така се стигна до завръщането на blog.forkbomb.nl. Е, нещата малко се промениха, но за това ще говорим някой друг път…
Enjoy! 
Tun интерфейси в SSH
юли 28th
Една от интересните възможности на ssh, която съществува от години, но чак сега разбирам, е създаването на tun интерфейси. Сега вече пускането на прост VPN е по силите на всеки с 5 минути свободно време. Е, добре де, не са 5, но е бърз процес.
Конфигурирането на сървъра е елементарно. Просто трябва в sshd_config да се добави едно:
PermitTunnel yes
За жалост, опитите за отдалечено рестартиране на sshd обикновено убиват и създават наново само дъщерните му процеси, защото все пак действието се развива в ssh сесия. Сигурно има някоя магия, която не съм усвоил, но рестартът на цялата машина върши работа.
От клиентска страна всичко се изчерпва до две прости команди:
sudo ssh -TCf -w 0:0 root@server /path/to/init.sh
sudo ifconfig tun0 10.0.0.2 pointopoint 10.0.0.1Работата на въпросния скрипт „init.sh“ е да направи елементарна инициализация на интерфейса от страната на сървъра – ip адреси, правила за защитната стена и т.н. Ако няма нужда от изпълнение на такива неща, трябва да подадем -N в командния ред на ssh.
Сега остава да се конфигурират и маршрутите. Разбира се, не е зле да оставим един маршрут към VPN сървъра през истинския ни gateway, защото иначе тунелът няма да го бъде (тази забележка може да предизвика истеричен смях на някой сисадмин, но правя тази глупост вече 2 пъти ).
Не успях в опитите си да напиша скрипт за изпълнение на тези неща автоматично. Понеже командите за маршрутите и интерфейса трябва да бъдат изпълнени след извикването на ssh клиента (всъщност, май важи само за „route“), не е възможно да пуснем VPN-а интерактивно, да чакаме потребителя да го убие (примерно с CTRL+C) и след това спокойно да си почистим маршрутната таблица. Затова на скрипта трябва да се подават два аргумента – примерно start и stop. Тук възниква друг проблем – като изпратим ssh във фонов режим, няма как да му разберем PID-а при опит да го спрем по-късно. Така и не открих опция на клиента да си записва PID-а някъде, не открих и как в Bash може да се изпълни команда и да се „запомни“ номера на процеса. Затова сътворих този връх на инженерната мисъл:
for q in `ps ax | grep TCf | grep -v grep | awk '{ print $1}'`; do sudo kill $q; done
Понеже не знаем колко и какви са VPN-ите, за по-сигурно ги убиваме всичките. 
Любимата ми част е „grep -v grep“. Но важното е, че върши работа.
Продължавам да се възхищавам на ssh. От просто един инструмент за сигурно изпълнение на програми и прехвърляне на файлове на отдалечени машини, това приложение се превърна в истински тунел към тях, давайки огромна свобода на потребителя.
Life with Fedora
юли 14th
Това е моята Fedora, с Gnome и Openbox
Докато се наканя да пусна една публикация за Fedora, взе че излезе нова версия. Целта на този постинг не е някакво дълбоко и просторно ревю на дистрибуцията. Такива вече има много и няма смисъл да преоткривам топлата вода. Това са просто едни нахвърляни разсъждения за всички, които се колебаят дали да направят Linux част от ежедневието си. Нека да започвам, преди вдъхновението да ме е изоставило…
За добро или лошо, лаптопът ми дойде с инсталирана Vista. Карах си с нея над година, но търпението ми започна да се изчерпва, а и нали си падам авантюрист… Реших да тествам Fedora (тогава още беше 10-ката). Все пак, заложих на сигурно с dual-boot система и изтрих само единия дял. Бях леко скептичен, защото преди няколко месеца се борих с едно Ubuntu, в което почти нищо не беше наред. Държа да подчертая, че досега не съм използвал Linux на работна станция, а само на сървъри.
Инсталацията на Fedora е страхотна. Има много удобна малка програмка (портната и за Windows), с която е елементарно да се направи буутваща флашка с дистрибуцията. Самият инсталатор е изпипан страхотно откъм функции и външен вид. За жалост, имаше и сериозни трески за дялане. При създаването на файловата система избрах любимата ми ext3. Инсталаторът, обаче, изпълняваше командата за създаване на ext4 файлова система и продължаваше процеса с опит да я монтира като ext3. Естествено, резултатът не беше особено лицеприятен, но проблемът се открива и отстранява сравнително лесно.
В началото имах неблагоразумието да използвам новото KDE 4. И аз, както 95% от потребителите, не съм особено доволен. Няма да се впускам в подробности, защото много блогъри са си счупили клавиатурите да обясняват тези неща, едно търсене в Google показва какво е положението. Наложи се миграция към GNOME, която мина по-лесно от предвиденото. Въпросната десктоп среда е създадена малко като за идиоти или за компютъра на баба, но върши работа. Хубавото е, че вместо подразбиращия се Metacity за мениджър на прозорците може да се използва и Openbox, което чувствително намалява натоварването върху системата.
При опитите си с Ubuntu брах сериозни ядове с поддръжката на хардуера. При лаптопите работата е малко по-особена и тогава дистрото се издъни грозно с поддръжката на звук и мрежовия мениджър, който вършеше неправилно почти всичко, за което беше отговорен, и през няколко минути гърмеше. Между другото, когато Любо З. ми препоръча Fedora, първият ми въпрос беше дали тези неща работят. И те наистина си вършат работата добре – звукът си работи перфектно, дори когато пъхна слушалки колонките спират (може да звучи изумително, но под Ubuntu си играх да пипам конфигурационни файлове за тази елементарна „екстра“). Закачих се успешно към домашната безжична мрежа, без да се налага да правя промени на каквото и да било. Разбира се, досадни проблеми не липсваха – при свързване наново към мрежата (например след рестарт на рутера или след завръщане от „сън“ на лаптопа) понякога паролата се криптираше два пъти и се налагаше да я пиша наново. Това се поправя с нова версия на WPA Supplicant. По-неприятни са мистериозните падове в скоростта на iwl3945 или паникьосването на системата при опит за спиране на въпросния модул. Вграденият bluetooth адаптер се разпознава и е комуникира успешно с други устройства. Лошото е, че след ъпгрейда към 11, някои от трансферите започнаха да „умират“ на около 20-30%. За щастие, от втори опит се получава.
iwlwifi не обича да го пипат
ACPI поддръжката е прилична, но има какво да се желае. Системата може да заспива и да се буди безпроблемно, но хибернацията се оказа голяма пречка. При инсталацията не създадох swap дял, вместо това по-късно създадох файл и го монтирах. Не знаех, че системата няма да иска да записва виртуалната памет в този файл. След справка с Google и документацията на ядрото, зададох на GRUB точната позиция на въпросния swap файл. За жалост, нещата не потръгнаха, нямах успех и с TuxOnIce (който, между другото, започва постепенно да се merge-ва в официалното ядро). Но проблемът не е само с тази дистрибуция и надежда има. Fn бутоните (интересуват ме предимно тези за контрол на яркостта) работеха в началото, но след като мигрирах към Fedora 11 отказаха. Като заговорих за 11, след минаването към тази версия се появи и още един проблем – батерията на моменти се отчиташе само на 100%, но това бе поправено наскоро.
Като стана дума за пакети – това е силна страна на Fedora, явно и поради наследствените черти от Red Hat. Понеже идвам от суровия свят на Slackware, „модерни“ технологии като yum ме карат да се чувствам като прероден. А като добавим и Presto, пакетната система (почти) литва. Хранилищата, обаче, поради правни и други причини, имат някои сериозни липси, за които ще говоря по-късно. За щастие, с RPM Fusion всичко се нормализира. Единствената по-сериозна липса за мен е Songbird, но той, така или иначе, си има собствени пакети за Fedora. Е, от време на време се налага да се компилира нещо малко (например omnibook). Забелязвам и че виртуализацията се инсталира отчасти тръгва без човешка намеса. Шестото ми чувство (е, добре, и малко разговори с taliezin) говори, че Fedora е доста virtualization-friendly, но ще изучавам тези нейни особености в бъдеще.
Доволен съм от съвместимостта на Fedora с други устройства. Най-голямото ми притеснение беше Windows машината, която служи като хранилище на голямо количество информация (сред която е и безценната ми музикална колекция ). Няма проблем да се използват споделени файлове – трябва просто да се напише „smb://“ в адреса на файловия мениджър на GNOME. Монтирането на такъв ресурс става съвсем елементарно във fstab:
//10.0.0.2/mp3 /mnt/mp3 cifs rw,guest 0 0
Към изхода за телевизор нямам възражения. Нещо повече – той ми създаваше сериозни главоболия под Windows (благодарение на некадърно проектираните драйвери от Intel), но под Linux си върши работата перфектно. Вече не се налага да извършвам магии и други странни ритуали за едно просто гледане на филм на телевизора. Всякакви карти в слота, флаш памети и други USB устройства също се разпознават. Няколкото вида карти и преходници, които ми попаднаха, проработиха с Fedora. Единственият проблем е, че понякога картата не се разпознава веднага и трябва да я извадя и сложа отново 1-2 пъти. В тези случаи излиза съобщение от ядрото, но картата не се монтира, което ме навежда на мисли за бъг на по-високо ниво. Bluetooth адаптерът с USB интерфейс се разпозна веднага и можех да го използвам със съответния мениджър. Разпознава ми се дори и MP3 плеъра – монтира се като отделна файлова система, а на иконката му на десктопа дори се разпознава името и модела му, а картинката съответства на външния вид на устройството, подобно на поведението на офциалния софтуерен пакет на Creative под Windows. Това, естествено, е прекалено хубаво за да е истина, така че и тук се намира проблем – понякога след трансфериране на музика към MP3 плеъра, библиотеката му отказва да се обнови с новите песни. Това се поправя лесно и е възможно да е странна черта на престарелия ми Zen. Е, има и по-големи липси – например поддръжката за телефони на Nokia. Когато го закача към USB-то, ядрото разпознава някакво неизвестно устройство, но системата над него въобще не се трогва. Сигурно има лек и за този проблем, но не съм търсил, защото не ми трябва толкова много.
Странно, но факт–xmms няма mp3 поддръжка.
Като сме захванали мултимедията, няма как да пропусна и друг сериозен момент – аудио и видео поддръжката. Забелязал съм, че точно тя действа обезкуражаващо на много от новите потребители. Понеже тази област е осеяна с правни капани и разработчиците често не искат да рискуват, налага се малко борба за пълна поддръжка. Често точно това се оказва причина за много от безславно деинсталираните Linux-и на мои приятели и познати. Хубавото е, че почти всички липсващи кодеци могат да се намерят от RPM Fusion и при по-лош късмет се налага само леко „побутване“ на Gstreamer. За жалост, проблемите не свършват дотук – голяма част (да не кажа почти всички) от мултимедийните приложения се затрудняват с избора на кодеци. Личните ми впечатления са, че xine (и по-специално gxine) е железен в това отношение. Ситуацията обикновено се усложнява при ъпгрейди, когато някой видео плеър внезапно спре да работи. Но с повечко късмет нещата потръгват. За музиката няма ядове (като изключим осакатения xmms от скрийншота), засега само външният за Fedora Songbird има няколко дребни бъга, но не са болка за умиране.
По-нагоре на няколко пъти споменах повреди, появили се при обновяването към Fedora 11. Някои са по-сериозни, но това са жертвите в името на прогреса. Bug tracker-а е активен и поне съм спокоен, че някой работи по проблемите. Добрата новина е, че за прилична част от бъговете сравнително бързо се повяват поправки в testing хранилищата. Гледам да ги използвам умерено, но все пак съм си направил Bash псевдоним „yumt“ за тях.
Fedora е годна за употреба като всекидневна операционна система, с която по-напредналите и любознателни потребители да работят по-бързо и по-лесно. Linux и прилежащият му софтуер стават все по-добри откъм използваемост и вече почти не се налага човек да се рови в конфигурационни файлове и документация. Но бъговете продължават да дебнат зад всеки ъгъл. Разбира се, всичко зависи много от хардуера, в други случаи проблемите са много по-малко. Много хора проповядват обратното, но аз все още не мисля, че Linux е готов за всекидневна настолна операционна система за начинаещите потребители, които нямат знанията и желанието да полагат допълнителни грижи за компютъра. Но това му е чарът, нали тази особеност привлича нас – гийковете?
Администраторските неволи
юли 13th
От няколко години се изживявам като администратор на няколко неща. Успехът е променлив, а липсата ми на опит (истински съм работил това само един месец) си личи много ясно дори и сега. Някои от грешките са много дразнещи. Дотолкова дразнещи, че чак реших да ги блогна, след продължителна летаргия в онлайн пространството
Има една много важна мисъл, която Крокодилът беше споделил преди няколко месеца – (карам по памет) добрият системен администратор не се познава по това колко сертификата има или колко страници документация е наизустил, а по това какво може и как се справя в дадени ситуации. Тези думи донякъде ми звучаха като празни приказки, но събитията в последно време ме опровергаха напълно.
Пресен пример е един сървър в училището ми. Предназначението му не е много ясно, в момента работи като gateway и кеширащо прокси на мрежа от около 50-60 компютъра. Звучи елементарно, заучен сценарий от дебелите книжки, с които заспива всеки линуксар. Да, ама не!
Първата простотия, която надробих, беше само дни след инсталацията. Излезе нов Slackware и, в типичния си стил, веднага тръгнах да ъпгрейдвам. Уверих се, че ядрото е OK (между другото, Георги Чорбаджийски преди време написа много ценни съвети за смяната му). Без да се замисля, пристъпих към действие и написах „reboot“ в конзолата. Чаках, но сървърът не сe завърна на хоризонта нито след 5, нито след 15 минути. Грешката беше игнорирането от моя страна на .new файловете в /etc. Udev беше обновен и е отказал да запали със старата конфигурация. Машината беше неизползваема, а действието, естествено, се развиваше в петък следобед. В събота имаше школи по информатика и щеше да падне голямо мрънкане, ако ги оставя без интернет връзка. Вече имах други планове, но се наложи да ходя до училището, с boot cd в ръка, за да си поправям кочината.
Не мина много време и последва друга издънка – внезапно и мистериозно спиране на връзката към локалната мрежа. Отдалечено можех да се логвам на сървъра, но интерфейса към локалната не даваше признаци на живот. Отново запалих джапанките към СМГ, рових из конфигурацията, слушах с tcpdump, дори лазих по пода в опит да проследя кабелите. Прибегнах към най-добрия приятел на сисадмина – мрежовия тестер. Още преди да съм го включил, открих причината за неволите ми – просто RJ-45 накрайникът се е разместил леко. LAN картата е на неудобно място и проблемът не може да се открие само с поглеждане, без да се пипне с ръка. Чувствах се като пълен кретен, набързо поправих мрежата и побързах да се прибера. Цял ден бях раздразнителен и слушах депресарска музика.
Върхът беше преди десетина дни. Гръмотевица беше ударила антената и рутерът на училището, който се намира пред сървъра, беше мъртъв. От интернет доставчика своевременно го бяха сменили, но се наложи да се разходя до любимото школо за да им помогна да възстановят конфигурацията (няма да коментирам как е възможно от въпросния доставчик да не си пазят backup-и на конфигурацията и документация на мрежата). Всичко беше свързано към рутера и се обадихме в провайдера. Понеже човекът, който поддържа техниката в училище, не се оправя много добре с мрежови маски (особено ако са в CIDR вид) и въобще с мрежарска терминология, разговорът беше доста мъчителен и за двете страни. Човекът от доставчика каза, че е настроил всичко. Интернет обаче нямаше – никаква активност на интерфейса към тях. Веднага пуснах tcpdump, който не показваше нищичко. Настоявах за ново обаждане на техническата поддръжка, твърдо убеден, че те са объркали IP адрес или нещо такова. Така и стана. След още един мъчителен разговор и безкрайни обяснения, човекът, който поддържа техниката в СМГ, се обърна към мен: „Support-а казва, че интерфейсът не е вдигнат. Сигурен ли си, че кабелът е закачен на правилното място?“. Леко се изнервих от това подценяване, но все пак реших да погледна. Изтичах да сървъра и забелязах нещо, което за толкова време не ми беше направило никакво впечатление – кабелът беше изваден и стоеше точно пред монитора, сложен под клавиатурата. Срам!
За такива хардуерни проблеми мога да говоря надълго и нашироко, но ще изгоня и малкото скучаещи, които четат този текст. Така че да минем на софтуерните, които също са в изобилие. Пресен пример е отказът на WP Super Cache да тръгне в „супер режим“ на този блог. Активирах въпросната опция, всичко изглеждаше нормално, но в supercache директорията не се появяваше абсолютно нищичко. Тъй като в съзнанието ми тази добавка е една обвита в мистичност, капризна и своенравна купчина код, веднага се зарових в логове, код и форумите на плъгина. След продължително и безрезултатно диджействане, накрая стигнах до един съвет да пробвам с друг браузър, на който не съм логнат. Естествено, стартирах Epiphany и познайте дали тръгна от първия път.
Подобни елементарни грешки биха ме състарили преждевременно, ако наистина си вадех хляба със системно администриране (спокойно, има време и за това ). Оказва се, че само със знания кое как работи, нещата просто не се получават. След като човек премине психологическата бариера на четенето на документация, когато започва да разчита основно на себе си и уменията си за намиране на информация за разрешаване на проблемите, изниква и по-горно ниво (с извинение за леко геймърската терминология). Това, в което се научава да анализира нещата, да не подхожда предубедено и най-важното – да търси проблемите първо в себе си. И тогава става по-лесно.
Съвети за оптимизация от Google
юни 5th
От Google са пуснали добавка за Firefox на име Page Speed, чиято цел е да спомогне оптимизирането на уеб сайтове. Инструментът използва Firebug за да анализира удивително много неща. Работи с бета версиите на любимия ни браузър, само трябва малко да се сръчка при инсталацията. Между другото, резултатите при мен са скандални.
Последни коментари